В редица комунистически страни и главно в Китай са положиха усилия за унищожаването на приказката. В Албания под натиска на Китай също се направи първата стъпка за промяна на приказката или както се наричаше тогава “за нейното революционизиране”. По същество усилията бяха насочени към отстраняване на традиционните герои в нея: вещиците, принцовете и принцесите – когато бяха положителни герои. Естествено празнотата щеше да се запълни с нови персонажи: герои от съпротивата, знатни хора на труда, малки куриери, които спасяват старица, паднала в несвяст, или завод, миниран от класовия враг, и прочие. Полемиката в печата бе една от най-смехотворните, каквито човек можеше да си представи. Имаше писатели, които грижливо се опитваха да защитят традиционната приказка, като донякъде приемаха отстраняването на принцовете и принцесите, когато те бяха рвърде добросърдечни и играеха положителна роля за премахването на злото, но отхвърляха по-нататъшното извращаване на приказката. Срещу тях разбира се, се изправяха крайно догматичните критици, които им се противопоставяха и настояваха за коренни промени – заменянето на вещиците и вълка с ЦРУ и Ватикана или съветските комунисти ревизионисти, а принцовете с партийни секретари или заслужили учители, които избавят селото от злини. Някои от дискутиращите заемаха средна позиция – да остане част от традицията, но да се смекчат донякъде фантазиите и фаталният дух, да не се изхвърлят всички принцеси и да се застъпят по-широко персонажи като Пепеляшка, животните с положителни черти, каквито са конят, вярното куче и др., а да се отстранят змията, вълкът и прочие. Полемиката придоби още по-гротескни нотки, когато въпросът опря до оптимизма, който трябва да преобладава в приказките, както и в цялата социалистическа литература до победния край на доброто. Работата до там се заплете, че редица изтъкнати писатели в желанието си да се представят като инициатори на революционизирането, побързаха да публикуват своите приказки, в които вълкът, макар и силен и с остри зъби ( като НАТО или Варшавския договор), е принуден да отстъпи с подвита опашка пред заека, символ на малките, но принципни държави. Тук вече безпощадно се намесиха критиците, които се въздържаха да вземат отношение в разправиите и главният им упрек бе срещу сравнението на малките, отстояващи социалистическите принципи страни, тоест Албания, със заека. Усилията да се заменяр агнето или заекът с овчарското куче също бяха окачествявани като обезпокояващи, тъй като страната на орлите (Албания) по никакъв начин не можеше да се сравнява с някакво куче. Що се отнася до орела, преложен плахо от някой глас за помирение, той също бе отхвърлен, защото стълкновение между вълка и орела не се срещаше никъде в поетичната традиция, дори и в ловджийските спомени.

Докато продължаваше тази проточена полемика, единствените, които не запитаха за съдбата на приказката, бяха децата. И именно те сложиха край на полемиката. Книгите и детските списания, изпълнени с с приказките на социалистическия реализъм, започнаха да не се купуват. Запасите от тях по складовете станаха толкова огромни, че истината повече не можеше да се крие. Стана ясно, че децата не искат да слушат, а още по-малко да четат приказки с “чичко партиен секретар”, който избавя селото от “леля вещица ЦРУ”, и др. За щастие на децата бабите им все още не бяха дискриминирани и знаеха достатъчно истински приказки за вещици и принцеси. С дваж по-голям копнеж малките обърнаха очи към бабите си, изоставяйки окончателно официалните издания.

Публикувано от Николай Павлов в 2:44 |  

Етикети: Албания, комунизъм, култура, литература