Екипът на Вертикален свят Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване с първият български информационен портал за катерене и алпинизъм, онлайн от 1 декември 2001 година.
Алпинист №1 в света Райнхолд Меснер: Да се живее на ръба е болест, лудост и страст
Лияна Панделиева, Монитор | Публикувана на Чет Дек 06, 2007 9:35 pm
Прочутият австрийски алпинист Райнхолд Меснер посети Банско като гост на VII-ия Международен фестивал на планинарския филм и представи първата си издадена у нас книга "Моят живот на ръба".
- Г-н Меснер, програма ви обикновено е запълнена с няколко години напред. Защо сте в България?
- В сегашната фаза на своите занимания съм ангажиран със собствения си музей на планинските народи. Сега съм повече планинар и по-малко алпинист. Получих настоятелна и топла покана от България и намерих три дни, през които да дойда. Имате красиви планини. Тук не са най-високите, нито най-стръмните, но можете да развивате много добър алпинизъм. Аз виждам огромен потенциал за това. Втората причина да дойда е, че съм егоист и самодостатъчен и вярвам единствено на своята гледна точка, на собствения си опит и преценка. За своя музей проучвам всяко място лично и моята разходка около Банско ще бъде своеобразен завършек на темата за планиските народи в собствения ми музей.
- Казвал сте, че алпинизмът е влизане в ада. Защо отивате там доброволно?
- Звучи малко шизофренично, но ние в действителност отиваме само да разгледаме ада, за да избягаме успешно от него. Класическият алпинизъм приема опасността. Идеята е, че правиш нещо много трудно, търпиш страдания, а изкуството е да надживееш мъките на ада и да оцелееш. Така беше някога. Днес глобалният алпинизъм е много по-различен. Изградени са цели пътеки, които са като писти. Сега се опитват напълно да елиминират опасността. Така той става толкова контролиран, че вече не е алпинизъм, а само спорт.
Политиката е невъзможна без компромиси, в планината те водят до смърт
- Били сте евродепутат. Открихте ли нещо общо между политиката и алпинизма?
- Това са коренно противоположни дейности. Политиката човек я прави за другите. Тя е възможна само, когато се намират компромиси. В планината няма компромиси, защото те водят до смърт. В политиката сме различни сдружения, партии. Когато гласувам в Европейския парламент, гласувам за 450 млн. човека, а на Еверест решавам сам за себе си. Това е толкова по-лесно!
- Защо отказахте да получите почетен олимпийски медал?
- Не приех медала защото алпинизмът не е спорт. Ако бях взел медала за 15-те осемхилядника, щях да потвърдя, че алпинизмът е олимпийска дисциплина. Според мен двата или трите олимпийски медала, връчени за алпинизъм, са били по време на европейския фашизъм. Не исках да легитимирам този период. През 32-а и 36-а година алпинизмът в италианският и немския фашизъм е типична дейност. През 1924 г. пък всички евреи са изключени от немския алпийски клуб.
Прочутият алпинист Райнхолд Меснер още не е заситил жаждата си за авантюри.
- Впечатлиха ме две ваши твърдения: “Високо в планината у човека се събужда звяра” и “Ако усетим, че помагайки някому, можем да умрем, просто продължаваме напред”. Така ли постъпихте, когато брат ви Гюнтер загина под Нанга Парбат през 1970 г.?
- Първото изказване е измислица, то не е мое. Написал съм почти 50 книги и в тях такова твърдение няма. Опитът ми показва, че човек дори не е способен да остави другаря си. Човешката натура ни принуждава да помогнем на другия, да го спасим, защото така спасяваме себе си. Ако някой обаче почине, защото няма изход от ситуацията, дори в природата ни не е записано да останем до мъртвия и сами да загинем. Нечовешко е да се изрече първото твърдение, както е нечовешко да умреш, защото някой друг е умрял. С това доказвам, че тези приказки идват само от хора, които нямат никаква представа за човешката природа. Логично е, хуманно е човек да се опита да спаси приятеля си. Още по-естествено е да опиташ да спасиш брат си. И скандалът в този случай не е в това, че брат ми е загинал, а в това, че някой е измислил история, която не може да бъде вярна, само да ме дискредитира. Истината за този трагичен инцидент стана ясна 25 години по-късно, когато тялото на брат ми беше случайно открито. Няколко години подред се връщах да го търся. И той най-сетне се намери. Знаех, че ледникът рано или късно ще освободи тялото на брат ми. Именно местоположението на останките му доказа, че никога не съм опитвал да го убия, като го спусна по различен склон от този, по който аз се спусках.На върховете не се чувстваме на върха
- Във филмите героите правят красиви неща, когато стигнат до върха. Как се чувствате когато стъпите най-отгоре?
- На върха обикновено не се чувстваме на върха. Усещаме, че сме били там едва когато се върнем обратно и сме отново сред приятели. Връщането е нещо като прераждане. Качваме се, за да тръгнем обратно към хората. Когато се върнем си даваме сметка, че животът ни е подарен още веднъж и го изпълваме с любов и ентусиазъм. Никога не съм развявал знаме на върховете - това е моят грях. През 78-а г., след като изкачих Еверест без маска, заявих, че носната ми кърпичка е моето знаме. За много хора това беше богохулство. Горд съм с това поведение. Истината е, че съм се излагал на много сурови условия и целта ми не е да опозная планината, а да позная дълбоко и да анализирам човешката природа. Планината е най-големият университет за това.
- Книгата ви се казва “Моят живот на ръба”. Какво значи да живеете по такъв начин?
- Да се живее на ръба е и болест, и лудост, и страст. Колкото по-нагоре се качваш, колкото по-малко въздух остава, толкова по-слаба е силата на тялото, толкова по-малка е волята. На големите височини човек се превръща в почти нищо. И става два пъти себе си, когато стигне догоре и се върне обратно сам. Но само лудост не е достатъчна. Иска се дисциплина и страхотна концентрация. Да вървиш нагоре сам и да се рееш в мислите си означава сигурна беда. Ако някой може да записва мислите ми, докато се движа, те просто ще броят крачки и начини по които сигурно да се придвижа. В най-трудните отсечки няма адреналин, а само свръхусилие и цел.
- Делите живота си на самостоятелни етапи. Толкова различни ли са те?
- Да. Те са няколко отделни живота. Всеки нов се базираше на опита от предишния. На 25 години се посветих на Алпите, на 35 - на солови изкачвания на всички осемхилядници в света, на 45 инвестирах в прекосяване на големите полета по земята - най-горещите и най-студените, на 55 вложих сили да открия какво стои зад Йети и на 63 - цялото ми внимание е концентрирано в моя музей. Но това не значи, че съм спрял да търся авантюри. След като обиколих най-привлекателните кътчета по света обаче се върнах към своята земя. От Тибет докарах стадо якове, та да защитават високите Алпи, защото там вече няма крави. Е, от време на време ми идва желание да правя нови експедиции. Но К2 за мен е вече невъзможен, дори поради факта, че съм се качвал на него. Ако сега тръгна нагоре, ще ме сочат като онзи, дето е с кислородни бутилки, двама го дърпат, а трима го бутат. Затова сега ходя да катеря високи скали като втория в свръзката, напред е синът ми.
- Най-сериозната ви травма е от битов инцидент. Колко висока е оградата на замъка ви и защо се наложи да я прескачате?
- Когато човек живее в замък, не значи, че не може да се заключи отвън. Така се случи, че с децата бяхме извън каменната ограда, а ключът - вътре. И тати показа как се катери вертикално по стена. Но когато слизах, паднах и си счупих петата по много лош начин. Просто надцених способността си да се катеря по стените вкъщи. Но тази травма задълго ме лиши от възможността да предприемам сериозни експедиции.
Само земеделието може да спаси туризма в планината ви
- Какво видяхте в селата край Банско?
- Малко гледане трябва, за да види човек, че ски-зоната тепърва ще жъне успех. Селца като тези, които посетих, се срещат със стотици в Алпите. Дори лицата на хората са като на нашите. Може би къщите и носиите са различни, но духът на хората е еднакъв. Та нали работя в тази сфера от 20 години. Днес аз съм истински планинец. Занимавам се с планинско земеделие, туризъм. Така гарантирам и в бъдеще грижата и възпроизвеждането на околната среда. Туризмът в планината е жив, само когато земеделието се запази. И затова в село Осеново според мен почти няма надежда за спасение. Там хората се стапят, няма млади, няма живот и най-вече - няма земеделие. В другото село - Филипово, земята продължава да дава плодове, значи и животът продължава.
- През значителна част от живота си сте на път за дълго. Как се съчетава това със семейния ви живот и любовта?
- Не съм официално женен, но имам четири деца и жена, която също е отличен алпинист. Катерили сме се заедно неведнъж. Единият ми син е отличен катерач. Не съм искал децата ми обезателно да ме следват. Важно е, че моето семейство ме подкрепя.
- Мислил ли сте как искате да умрете?
- Достатъчно неща ме държат към живота, затова не мисля за смъртта. Докато съм в тежка и рискована ситуация, смъртта е навсякъде около мен, аз я виждам, усещам я и правя всичко, за да остана жив. Някой ден ще умра, от това спасение няма, но е хубаво, че е така - иначе защо бих се старал да се боря за живота всеки път, когато правя невъзможни неща. Накрая не е важно какво си натрупал като притежание, а какво си правил, докато си бил жив. В моя живот съм се учил не от успехите, а от провалите.
В интервюто са използвани въпроси и на журналисти от други медии.
Оценка на статията: 10.0 | Логнете се в сайта, за да гласувате за тази статия.
