Вълчи празници
Седем дена минаха. Вълчи празници бяха. Златно-червена есен на студен мраз и бяло покривало, отстъпваше земята. Никой в селото в тия дни не предеше от къделя да не изядат сиви вълци овцете. А и жените не крояха, и дрехи на мъже на шиеха - негли и тях вълк да не разкъса нейде из гори и поля.
В къщата на Манол слугите ножици не разтваряха - да се не отварят устата на зверовете.
Не решеха и не вчесваха добитък - зъбите по тях страшни вълци да не точат.
Две малки деца имаше Маноля. И двете на остри ножици алени конци връзваха - кръвожадна паст на хищник да затворят. Искаше баща им народните празници да почитат и помнят, и от малки венци за овцете на Гергьовден сплитаха, и рано трептящият изгрев на Еньовден срещаха, а върбови клонки по Кумичене в реката пускаха.
И една легенда им разправяше Манол - за белия вълк, водача на вси глутници в планината. Обичаше той все нови неща и случки да прибавя в чудните си истории, та белоснежният звяр вече не човешки, а негли божествени качества бе добил. Но децата слушаха с жив интерес и всяка бащина дума гълтаха жадно, гаче ли белия вълк бе най-верният им другар. А те и другар си имаха - момичето, което помагаше на селския поп. То не просто помагаше, а като че всичко вършеше освен службата, но това май никой не го виждаше.
Богдана я наричаха всички, но туй ли й беше името, никой не знаеше. И тя го не помнеше. Ни баща, ни майка знаеше.
Нейде далеко са те, но аз ще ги найда един ден, така думаше често кога се натъжи. Но все бързо й отминаваше и за някоя работа се залавяше. На тоя да помогне, на оня това-онова да услужи - за всеки по нещо гледаше да направи. И като че тъй бе редно - тъй го приемаха. Забулени от ненаситно себелюбие и гордост, хората не я забелязваха - тя бе просто сянка, която тихо в ъгъла шета.
С децата на Маноля често играеше и те много я обичаха. Па и баща им я харесваше, негли само той в нея човешка душа виждаше, а не неуморна шетница, обречена вечно на всички да прислугва.
Но на нея гаче ли така й харесваше - смущаваше я людско внимание и ненадейна загриженост. Радост й носеше кога на всекиго с нещо помогнеше - и така сама се бе на слугуване орисала.
По Вучляци (тъй тука викаха на Вълчите дни) минаваше по къщи и дворове, кал зад огнище и двери да лепи - на сиви вълци очи и уста да замаже.
А попът кога бе трезвен все й се караше, че не на разни хора прищевките трябва да изпълнява, а с богоугодни дела да се занимава (сиреч да му прислужва), защото Царството Божие идело и за такива нехранимайковци там място нямало (не за себе си, а за нея говореше той). Пък тя го много не слушаше, а бършеше прах от строги икони да виждат по-добре кротки светци болките на хората.
И свещници чистеше - нови огънчета надежда да има де людете да сложат.
А попът я не хокаше дълго - винцето бе по-интересно и скоро в омайни светове то унасяше божия човек.
И наближаваше последния девети ден - на зверините дни края. А децата на Маноля нейде се бяха заиграли. Из поля и гори волно тичаха те - цветя и птички ги омагьосваха с чудна омая.
А Богдана бе с тях - билки да събере за една стара жена и децата на игра да изведе. Тъй правеше тя - че Маноля самин беше - черна болест бе млада майка преди години отнесла. И на слуги той децата не даваше, че звънък смях се от детски уста чуваше само кога Богдана масивна врата отваряше и с красиви венчета в ръце им махаше.
Та тоя ден до късно се не върнаха. Смрачи се и тъмен пурпурен здрач се тежко спусна. А децата ги нямаше, и Богдана също.
Разтревожи се Маноля и тръгна да ги дири. И други тръгнаха с него. А нейде по пътя вълчи вой дочуха и кръвта им се смръзна в ужас и яд, и жилести ръце здраво чепати сопи стиснаха. В бесен бяг Манол времето искаше да изпревари и преди страшна глутница до децата си да стигне. И другите тичаха с него - гаче ли тях самите черни вълци гонеха.
А детски плач се чуваше едва-едва на тъмна поляна - тихо и призрачно страшно. Децата бяха добре, само много уплашени. Вълците ги нямаше, но и Богдана също там не бе…
Не я видяха вече. Никой не разбра що бе станало точно, децата и дума не продумваха за туй. Само мълва се носеше, че белият вълк я бе при себе си взел, че людете вярна слугиня не заслужаваха още.
Радислав Кондаков
Ако харесвате тази публикация, може да напишете коментар или да се абонирате за RSS емисията.
Loading ...
Коментари
Още няма коментари.
Напишете коментар