Да стигнеш до Мартин Карбовски е сравнително лесно. Но най-важното е да не му вярваш, като ти каже, че ще се видите в еди-кой-си хотел.  Хотелът е само за ориентир. Но много хора влизат директно в него. И аз направих така, а след мен – още една негова приятелка направи същото.

След случката в хотела, трябваше да мина през един много приятен човек, който върши перфектно работата си на охрана. Не ми вярваше, че отивам при Мартин Карбовски и настоя да му се обадя. И понеже вече се бях чула около 5 пъти с Мартин за последните два дни, набрах номера и му дадох той да си говори с него.

Пуснаха ме, качих се в асансьора и си дадох сметка, че никога досега не съм имала подобни преживявания, отивайки за интервю. Най-важното е да не губите надежда, защото Мартин държи на думата си и държи да ви почерпи. Не бъдете нелюбезни, като мен, и не му отказвайте. Иначе той ще се почувства неудобно.

Офисът, в който влязох... не мога да го опиша. Той трябва да се види!

От едната страна ме гледаше дружелюбният поглед на Тодор Живков, който, облечен във войнишка зелена одежда (тип Кастро), държеше в едната си ръка бял гълъб, а в другата - гърненце със здравец. При това, на фона на високите ни, сини планини.

От другата страна (това е любимата ми стена) на основа от дървени „талпи“, както ги нарече той, стоеше един чудесен плакат на вечно младия Сид Вишъс от Sex Pistols.

Имаше страшно много картини, някои от тях още не бяха намерили мястото си, но там, между мекия поглед на бай Тошо и най-прекрасния плакат на Сид Вишъс, който някога съм виждала, по средата трябваше да направим интервюто.

Първият ми въпрос беше: „Имаш 40 минути. Ще ти стигнат ли?“, а той отговори: „Не разбира се!“

Едно, две, три. (прави той проба на диктофона)... Давай! Почвай!

...Ами добре. Какво те накара да излезеш извън България? Малко ли са проблемите тук, които само теб чакат? Всички знаем, че никой друг не се наема да се рови в тях?

Аз пътувам много из България и виждам една доста нелицеприятна картинка. Реших да сравня тази картинка с така-рекламирания Съюз (Европейския съюз, бел. ред.). И истината е, че сравнението е в полза на така-рекламирания Съюз. Европа обаче е място, където не можем дори да си мислим, че ще сме нещо повече от емигранти или туристи.

Направих го, защото исках да проверя дали са им толкова лоши пътищата на тия хора там. Като нашите. И в този смисъл, черни пътища в Европа няма. Това е моето смешно откритие. Дори между царевичните ниви има асфалтирани, хубави улици за тракторите.

Сигурно някъде има кал по пътищата или са нацапани, но за това време, в което бях там – не го видях. Там открих Бога на асфалта. Асфалтът е най-великото технологично нещо.  Пътят. Местенето. Божественото местене.

От друга страна, черните пътища са това, което правят българите в Европа. Те емигрират по един доста мизерен начин, те живеят там по мизерен начин, те отиват там с мизерното си самочувствие на слаби хора. На бедни хора.  И работят каквото им падне. Наистина най-черната работа.

Такава, каквато дори мароканците отказват. Което е тъжната част от проекта, защото аз не съм отишъл да интервюирам розовите дебели европейци. Аз исках да видя българи. Техните черни пътища, начинът, по който стигат до мечтите, живота и бита си са много интересни.

Според моите изчисления, и не само моите, около 1 милион българи са извън страната и може би толкова са само в Европа, защото в момента от всяко семейство  има по един емигрант, който храни това семейство.

Той отива там, работи нещо и праща тук пари.  Реално това е истинската социална система, която поддържа живота в България. Никой не ни го признава, но ние вече сме нация от емигранти.

Едната армия от емигранти са мъже на около 30, които трудно намират работа тук, отиват там, за да се хранят. Другата армия са жени. Възрастни жени - нещо, което ми се стори много очайващо. Жени на 55-60 години, които тук никой няма да вземе на работа. Тези жени са дедогледачки.

Те не са детегледачки, а дедогледачки. Те гледат старци в Гърция, Испания, Италия, Франция. Страшно много! Това е наистина армия... сигурно са 200 000.

Всъщност, всичко тръгна от една тема в „Отечествен фронт“ за двама 40-годишни благоевградски впиянчени мъже. Братя, които нищо не вършат, но горе-долу живеят добре. Тяхната майка, на около 60 години, явно ги е родила млада... Тя е куца, но работи като проститутка в Рим и освен това се е омъжила там. Тя ги храни, праща им пари от Рим, но не се нави да говори. Та от нея дойде идеята.

Първо решихме да разберем какво прави тя. След това изскочиха още хиляди идеи и подобни случаи. Освен това проститутките са нищо като бройка в сравнение с нормалните хора, които работят нещо по-кофти от проституция и живеят по-зле от самите проститутки..

Решихме да видим и какво правят нашите момичета, те са третата армия, които отиват в Испания, за да работят със задника си. Те са на по 17-23 години, работят за доста пари. И не са само циганки, както може да си помисли човек. Има и много българки.

Това беше най-тежкият проект. В Испания, Валенсия.

„Черните пътища на Европа“ е едно влизане в онези неща, за които никой не говори: Как оцеляваме в един много отворен свят?

Хората с мечти се опитват да ги реализират там. Излизат за малко, но истината е, че Европа е едно блато за мечти. Това е тресавището, в което тези хора няма да реализират мечтите си. По-скоро ще са роби... Те са си роби...  Разкошни бели европейски роби! Нека да не си правим илюзии. И в Европа и в Щатите, черните, както и българите и румънците са ползвани за черната работа. И аз не определям хората на бели и черни по кожата, а по това кой как работи и как реализира живота си. Ако сравниш нашите хора с други нации... нашите българи там са по-черни от черните.

В кои страни беше?

Това са 8000 км., от Видин, Калафат до Лисабон и най-западната точка на Европа в Португалия. Тоест, Румъния, Унгария, Австрия, малко в Германия, Швейцария, Франция, Испания, Португалия и после трябваше да минем през Италия и Гърция, но в Гърция, заради пожарите не успяхме да направим нищо.

В коя от тези страни българите живеят най-зле и в коя - по-добре?

Най-зле живеят в Неапол. То не е точно до страни. По-скоро е до начин, по който да си уредиш живота и по-важно е в коя част от страната се намираш. В Южна Италия мизерията е тотална. Там мизерията е за всички. В Испания видях „средното положение“ - хора, които са успели с труда си да свършат нещо.

Най-големият късметлия, който срещнах, е един фаянсаджия, който живее в Португалия от 7-8 години.Той вече си е купил къща, дъщерите му имат гаджета португалци. При него проблемът беше, че той осъзнава, но не иска да си признае, че внуците му няма да бъдат българи.

Това е един от нашите типично български проблеми, които ние срамежливо зачеркваме. Видите ли – не ни пука, че утре внуците на този човек ще са португалци. А трябва да ни пука, пичове.

Общо взето, в Португалия ми се сториха най-успешни. Най-неуспешният беше един пич, който е избягал преди 20 години в Германия. Заварихме го на една бензиностанция, на която е започнал тогава и още си работи там. 

Той не изглеждаше добре. Не беше доволен. Много му било скъпо и т.н. А тези, които видях в Италия, които живеят много мизерно, те наистина изкарват пари и хранят семействата си. Как го правят – това си е тяхна работа.

Имахме провал с момичетата, проститутките, които се опитахме да снимаме. Не успяхме, защото те ни познаха. Те работят на един път между Валенсия и Аликанте. На този път му  казват „Пътят към Европа“. Той е пълен с румънки и българки, а полицията непрекъснато ги арестува и ги пуска. Това е един голям път – магистрала, който се нарича „Пътят към Европа“. 

Хората, с които се срещна в рамките на проекта „Черните пътища на Европа“, искат ли да се върнат в България?

Всеки лицемерно казва: „Да, обичам България“, но само един  възрастен неаполитански емигрант, който приличаше на Христос, толкова слаб и изсушен от хамалска работа, на 50, че и повече години, каза честно, че иска да умре в Неапол.

Той каза така: „Неапол е руина, но аз искам да умра тука, защото те си ценят старината, имат си традиции и се обичат. Искам да умра сред хора, които се обичат, нищо, че мен не ме обичат толкова много.“

Той нарече българите  „мърши“. Не беше озлобен, просто беше много искрен.     Всъщност, това, от което ми се стори че българите бягат, е... Другите българи. Много е тъжно. Затова въпреки всичко, виждайки как хората тук забиват в алкохолизъм и някакъв дребен бит, бих поощрил неизбягалите да бягат. Ние, нашето поколение, а и тези след нас, ще си останат временно пребиваващи българи в България.

Дори и след като си видял всичко това?

Да! Аз не само съм го видял, аз съм го и преживял. Аз бях в студентсите си години за известно време в Германия. Бях гастарбайтер. Емигрантският път е все пак някакъв начин да оправиш положението си.

Лошото е, че само дотам стигаш. А всъщност нали се говореше, че трябва да се организира едно нормално общество, дори модерно. Да има пътища.. Пак ще кажа – пътища.

Просто пътят там е красив, той е удобен, той те води навсякъде. Това е една екстра, която ти позволява за три дни да отидеш от Казанлък до Лисабон. За по-малко от 3 дни дори.

Кажи малко за героите на проекта.

Героите сега са едно младо семейство. Всъщност, те не са семейство. Момче и момиче, които се поддържат много. Емиграцията го изисква. Той работи много, тя му върти нещата и тя поработва тук-там. Тяхната мечта е Америка. Америка би трябвало да е там, където са те, но те не вярват. 

Те смятат, че в Неапол е гадно и грозно, а в Америка е по-хубаво. Другите са старите емигранти. Цели семейства или отделни хора. Възрастни хора. А третите са т. нар. „дедогледачки“.

Кажи малко повече за книгата „Черните пътища на Европа”?

Книгата е това, което няма да видите във филмите. Те са 4 филма и там са интервютата, които са съвсем малка част от книгата. В книгата пише повече за пътуването и срещите с чужденци, които говорят за България.

У нас винаги казват: „Колко хубава природа! Вие сте прекрасна страна!“  Нека да се разберем, има чужденци, които казват честно: „Вие сте мизерници! Вие сте цигани“.

Има чужденци, които съвсем точно определят състоянието на Европа и България в момента.

Те я виждат тъжно. Те я виждат ислямизирана. Те казват много интересни неща за това, което на нас ни се рекламира като една много полезна суроватка, която ние трябва да изядем – Европейския съюз. 

Всъщност, в Европа в момента има ужасяващи проблеми и много голям страх за това как ислямът ще продължи да се развива на тази територия. Защото Европа е страшно либерална. Един от тях даже ни каза нещо много интересно. Той каза: „Пич, няма вече Европа. Има Еврабия!“

Т.е., тук, в Европа, се опитва да се въведе американският модел, но тук са още по-либерални. Който успее да се добере с щайга между краката от Гибралтар до Испания, на него му дават одеяло и го настаняват в лагер.

Не се ли натоварваш от всички тези истории?

О, този проект ме натовари чисто физически. Честно казано, тук, в България, се натоварвам много повече.  Натоварих се малко и от идеята, че не сме много способни да се оправяме там. Но най-важното: комуникацията си остава великото нещо, наречено ПЪТ! Табелите в Европа са икони! Асфалтът е Бог, табелите са икони! Дори и в Неапол, сред мърсотията и ужасния стил на каране.

Там също пътищата им не са много добре и според мен Неапол е пълен с идиоти, и който ми каже, че  Италия е хубава страна – ще го пратя да отиде там. Според мен, България е на път да се превърне в Неапол. Боклукът, шофьорите, дупките, черните – всичко. България се Неаполизира.

Кажи малко повече за изложбата, породена от проекта?

Изложбата е снимки на Мария Йотова (асистент на Карбовски, бел. ред.) и няколко мои, аз съм куратор. Тя ще стане в нашия нов офис: „Центъра за елитарна логистика“, който ще бъде открит може би през октомври. Ще поканим нашите спонсори от Армеец, които много ни помогнаха за проекта, Мобилтел и  продуцентите ни от Телеман.

Изложбата се казва „Европа: Конструкти, сегменти и цветове“. Заглавието е малко сложно, но ние сме снимали детайли, които ги няма в нашия бит.

Последно... В коя страна искаш да живеят твоите деца?

Ако така ми даваш свобода да избирам, аз бих препоръчал на моите деца да живеят в Австрия.

Това е една много глупава и не-секси страна, но в тази страна удобството, редът и логиката господстват. Животът у нас е слаба организация. А животът се нуждае от логика.