След повече от три години вътрешни размирици, Багдад посрещна новата година с надежда, че през следващите месеци най-накрая ще настъпи началото на края на терористичните атентати и сектантските убийства. Американската армия вече е по-оптимистична спрямо Ирак, а в САЩ хората вече настояват за нейното изтегляне.
Списание „Милитъри таймс” проведе проучване, обхващащо 5000 американски военни в Ирак. 62% от анкетираните са изразили оптимизъм за успеха във войната. Прави впечатление, че този процент е по-голям от миналогодишния, когато половината от анкетираните са изразили същото мнение, но, за сметка на това, през 2004 година оптимистите са били 83%.

В статия, публикувана във в. „Вашингтон пост”, американският анализатор Уилям Аркин свързва промяната на броя на оптимистите с новата стратегия, която президентът Буш предприе в началото на миналата година. Той смени военното ръководство в Ирак и увеличи броя на американските войници там с 30 000. Аркин счита, че поемането на ръководството в Ирак от страна на генерал Дейвид Петреъс и неговата военна тактика доведе до голяма степен за възстановяването на сигурността най-размирните зони на страната.

Американският журналист Стивън Пейдъл, който се завърна скоро от Ирак, изрази изненада от промяната, която е настъпила в Багдад от миналата пролет насам. По негови думи, иракската столица се е върнала към обикновения си живот. Но журналистът предупреждава, че това може отново да се промени към лошо, ако не се обмисли много внимателно процесът на американското изтегляне от Ирак. Пейдъл твърди, че военните трябва да присъстват много дълго време там, за да се избегнат нови конфликти. За него, както и за много други анализатори, най-големите проблеми в Ирак идват от сблъсъците на религиозните секти. Той твърди, че класическото приключване на една война се състои в примирие, подписване на договор и международна сила, която да е негов гарант. След това се постига политическо споразумение между партиите за подялба на властта.

Проблемът обаче, е, че, докато американската армия успя да овладее проблемите в сигурността на страната, иракските политически партии са все още далеч от постигане на принципни договорености и имат сериозни разногласия. От една година насам американската администрация в лицето на президента Буш, държавния секретар Кондолиза Райс и военния министър постоянно припомнят на иракския премиер Малики, че той не може сам да управлява страната и трябва да намери решение на поставените условия от страна на политическите си опоненти, или поне на част от тях, и да тръгне към широко национално помирение. За това се изисква приемането на три важни закона за бъдещето на страната – закон за националното помирение, закон за петрола, регламентиращ разпределението на природния ресурс и избирателен кодекс, както и свързания с него закон за местното самоуправление на Ирак. Преди два дена с голямо усилие и разногласия първият от тези закони най-накрая беше приет. Сега идва ред на останалите.

Неотдавна генерал Петреъс съобщи, че насилието в Ирак вече е намаляло с около 60% спрямо миналата година. Процентът се определя от въоръжените нападения, насочени както към представители на американската армия, така и към иракски цивилни лица. Дори в най-размирната провинция Амбар в западната част на страната броят на нападенията е намалял. През 2006 година те са били 1350 месечно, а през 2007 – по-малко от сто. През последната седмица на декември пък вече са били по-малко от 10.

Броят на убитите цивилни иракчани от свалянето на режима на Саддам на 9 април 2003 до днес е 150 000, според анкета на иракското правителство в сътрудничество с Международната здравна организация. Тази бройка се разминава с резултатите от предишно такова проучване на института „Джон Хопкинс”, финансирано от Джордж Сорос, според което загиналите са над 600 000. Над 90% от тях са жертва на вътрешните конфликти, сектантските убийства, гражданската война и дейността на „Ал Кайда”, проникнала в Ирак през съседни ислямски държави.

В този контекст, американски военни ръководители и политически лица, както и представители опозицията в Ирак, отправят обвинения срещу Иран, че финансира, обучава и въоръжава така наречените от тях „специални групи”, създаващи конфликти, убиващи цивилни, организиращи самоубийствени атентати и всичко това – с цел да се провалят опитите за възстановяване на сигурността на страната.
Във Вашингтон все още говорят за обединено централно правителство на Ирак, което фактически не съществува вече повече от година, след като бе напуснато от 19 министри – представители на различни парламентарни партии. Джост Хелтърмън от междуналодната кризисна организация описва в свой доклад Ирак като държава, която върви по пътя на провала. Той твърди, че там съществуват властови центрове, които се конфронтират помежду си, направлявани от бароните на войната и главатарите на престъпни групировки и милиции. Правителството на държавата не разполага с контрол извън Багдад и може би дори само до Зелената зона.

Бившият държавен секретар Хенри Кисинджър счита, че ситуацията в Ирак вече е стигнала до своята кулминация. Военната победа означава да има правителство, което да е в състояние да налага закона на територията на цялата държава. Това все още не е възможно, тъй като не са създадени работещи институции за сигурност – армия и полиция. Това, от което се нуждаят САЩ и светът, не е индивидуално изтегляне, а цялостна визия от страна на Буш за постоянен край на вътрешния конфликт. Кисинджър предупреждава, че провалът на американските усилия в Ирак ще представлява политическо фиаско за интересите на САЩ в региона и света.

Министърът на отбраната на Ирак, който бе на посещение в Щатите, съобщи, че армията му ще може ефективно да контролира страната чак през 2012 година, а да защитава границите й от външна агресия – през 2018 година. „Ню Йорк Таймс” съобщи, че една от целите на това посещение на иракския министър е обсъждането на дългосрочен военен договор между двете страни. През ноември миналата година президентът Буш и премиерът Нури Ал Малики, подписаха предварителен договор, регулиращ присъствието на американските войски в Ирак за неопределено време и определящ механизмите на отношенията между двете страни във военната, икономическата и политическата област, както и защитата на сигурността в Ирак. Съветникът на Буш по проблемите на Ирак Дъглас Луут съобщи, че този документ определя стратегическото партньорство между двете държави. Според иракски източници, в момента текат преговори между представители на двете държави по точките на този предварителен договор с цел да бъде постигнато партньорство във всички области до юли тази година. Тук става въпрос не само за военното присъствие и създаването на военни бази, но и за партньорство в икономическата и образователната област, привличане на американски инвестиции и сътрудничество във всички направления. Голяма е вероятността в Ирак да бъде приложен успешния опит, реализиран в Южна Корея. След военния конфликт в азиатската страна, американското присъствие там продължава вече 50 години.

Стивън Пейдъл, който е старши изследовател в Съвета по международни отношения във Вашингтон, твърди, че бъдещето на управлението в Ирак ще се определи от резултатите от американската стратегия, прилагана в държавата. Той предупреди, че евентуален провал би довел до избухването на регионална война между няколко арабски държави и Иран, подобно на ирано-иракската война от 80-те години на ХХ век. Според Пейдъл, съществуват два варианта за развитието на нещата. Първият, който се развива в момента, е свързан с работещо (поне донякъде) централно правителство, което изпълнява функциите си, определени от конституцията на Ирак. Това обаче изисква висша координация между новите сунитски въоръжени отряди „Пробуждане” и правителството. Все още спрямо тях съществуват предубеждения, тъй като те произхождат от бившата армия на Ирак и управлението на Саддам, но сега са гарант за сигурността на сунитските райони.

Вторият вариант, прогнозиран от Пейдъл, би влязъл в сила при евентуален провал на първия. Тогава би се приложил опитът от Балканите, при който мирът бе постигнат чрез различни договори и споразумения между воюващите страни във всяко отделно населено място. В такъв случай, различните групировки в Ирак ще се съгласят, изхождайки факта, че съществува трета срана, гарантираща спазването на договореностите. Тогава централното правителство ще сведе функциите си до това, да разпределя приходите от петрола между регионите и общностите и да следи всички да останат доволни.