« Сърбия остана сама | Home | Впечатления и снимки от пътуването ми до Прищина и Скопие в деня на обявяването на косовската независимост »

София – Прищина – Скопие. Неделя, 17 февруари 2008 г.

Първан

Вчера, баш за обявяването на независимостта на Косово, бях в Прищина и в Скопие. Набързо решихме и отидохме. По-късно днес или утре ще се опитам да сведа впечатленията си до пътепис с повечко снимки и видео. Та рядко си позволявам да звуча толкова емоционално, но днес с недоумение прочетох някакво изказване на бившия ни посланик в Албания Боби Бобев. Не знам откъде въпросният господин Бобев черпи евроспокойствието си. Не знам дали според него няма опасност от създаване на велика Албания, но знам, че навсякъде – и в Косово, и в Македония, вчера се вееше албанското национално знаме. Него именно етническите албанци в Косово и Македония припознават като свой символ. С него се идентифицират и заявяват намеренията си пред света. Националното знаме на Албания. И вчера то се вееше по безкрайните колони с автомобили, които прииждаха към Прищина и от Албания, и от Македония.

И не знам каква мултиетничност им се привижда, какви “сигнали” излъчвала новата държава, каква “европеизация” на Балканите показвало Косово, какви “приятни изненади” е поднесла церемонията.

В самия център на Скопие, пред паметника на Скендербег, огромно албанско знаме покриваше цяла сграда. Пред сградата имаше хиляди, които скандират УЧК. Ние се пъхнахме в множеството да снимаме, а от всичките ни страни хората стреляха с автомати. Повтарям: в Скопие! Не в Прищина. Явно в желанието си да покажат “толерантност и мултиетничност” в Прищина се въздържаха или не беше дошъл още кулминационният момент. Но в Скопие стреляха, пяха албанския химн, говориха за сънародниците си в Албания, в Македония и в Косово.

На специално построена сцена в центъра на столицата на една суверенна държава. Без полицаи наоколо или какъвто и да било друг помен от държавност!

На метри от надгробния паметник на Гоце Делчев!

Чудех се къде ли се бяха скрили великите “македонски патриоти”, дето преди година пребиха шепа възрастни мъже, които отидоха да запалят свещ на лобното място на Мара Бунева. Къде бяха сега “храбрите македонски момчиня”, които викаха “мрете бугари”?

Но срещу Македония аз не мога да злорадствам. Признавам: често потривам доволно ръце, когато гледам какво се случва в Сърбия. И вчера в Прищина си мислех, че така му се пада на сръбското самолюбие. У мен заговори отмъстителност. Но срещу Македония не мога. Не мога да се зарадвам на това сборище в центъра на Скопие. Не мога току така да кажа: нека ви сега, горди македонци, дето толкоз десетилетия учехте децата в Македония, че България е най-големият им враг! Ей ви го врага, да ви видим сега! Не мога. Защото Македония, това сме самите ние. И вчерашната канонада в Скопие може да извиква у нас само мъка.

А в това време в България никой и дума не обелва за случката в Скопие. И това е дори по-тъжно. Никой не го е еня, че в Македония, дето уж била страница от нашата история, съществува недвусмислено заявена паралелна държавност, фактическа албанска независимост и най-важното – бързо настъпваща. И не ме интересува тогава ще има ли формално велика Албания или няма да има, след като мои сънародници в съседна нам страна страдат. И не ме успокояват никакви евромехлеми.

Проблемът не е в изказването на господина Бобев. Той е дипломат и сигурно така трябва. Проблемът е в кухата брюкселоподражателска фразеология на нашите държавни мъже, в пустословното им мислене, което може да ни докара беди. Което притъпява чувствителността на българите по тия въпроси. Не че умирам от страх при факта, че и в Кюстендил вече живеят албански семейства. Просто вчера се чувствах като в Близкия Изток. Докато някакви бобибобевци си повтарят наизустените реплики. На очите си ли да вярвам или на тях.

В цялата гълчава около Косово все пак един български политик спомена, че там има и българи. И че е редно държавата ни да направи постъпки, за да бъдат те официално припознати като малцинство със всичките произтичащи от това правни последици. Тъкмо сега е моментът за това – когато се създава правната основа на новата държава, когато там говорят за толерантност, когато за всяка народност в Косово слагат по една звездичка в новото знаме, когато тече институционалният градеж.

Но не би. У нас все ще се намери някой Боби Бобев да обясни, че то за българите в Косово не бивало така да се приказва. Те самите били раздвоени и прочие.

И като са раздвоени какво? Да мълчим за тях ли? Да ги забравяме? Да кажем, че това не ни интересува? Да бъдем по европейски великодушни и да си траем, че да не урочасаме новата държава? Сутринта пък слушах някакъв друг господин от Агенцията за българите в чужбина с бобибобевско космическо спокойствие да обяснява да не се притеснявам за българите в Албания. Добре де, ама трябва ли да се сещаме за българите в чужбина, само когато започнем да се притесняваме за тях. Мен за гораните и без това не ме е страх. Те са жилаво семе, ще ги има. Притесняват ме тукашните ни управници. Тая дума, впрочем, толкова я мразя и сигурно затова ми иде да я използвам точно тук. Страх ме е, че тукашните ни управници са в състояние да повторят един ден глупостта на сръбската държава.

Ето малка част от снимките от Косово и от Македония. Съвсем скоро ще публикувам и по-пълни впечатления с още снимки и видео. Благодаря на Деница, Николай, Ангел и Петър

Прищина, 17 февруари 2008 г. Празненства по случай провъзгласяването на независимостта на Косово’
Прищина, 17 февруари 2008 г. Празненства по случай провъзгласяването на независимостта на Косово
Албански знамена навсякъде
Навсякъде
Наистина навсякъде
Средни пръсти за Сърбия
Пътят между Прищина и Скопие
И едни малко по-страховити знамена

А ето го и самият център на Скопие!
Огромно знаме покрива цяла сграда
Скендербег с албанско и американско знаме
Тълпата в центъра на Скопие се увеличава
Знаме на Армията за освобождение на Косово се вее в центъра на Скопие