Милионер - Футболните имигранти

От бразилския поляк до английския турчин, Евро 2008 е пълно с играчи с поразмита националност

Забавно нещо е футболът на ниво национални отбори. От една страна, понякога той изглежда като забележително чиста форма на играта, неопетнена от вредните ефекти на трансферния пазар. От друга, често ни се струва абсолютен анахронизъм, подкопан отвсякъде от комерсиалните успехи на Шампионската лига и поразмитото национално чувство из съвременна Европа.

Евро 2008 е буквално наводнено от играчи, чиято националност не е стопроцентово очевидна. Те варират от откровените наемници, прегърнали чужд флаг за свое удобство, до хора с пламенни, макар и малко недоказуеми позовавания на "прадядо ми от Неапол".

Истинските опортюнисти си личат от километър. Примерно стопроцентовият бразилец Рожер Герейро за пръв път видя полска земя през 2006 година. Набързо осигуреното му полско гражданство се оказа добър ход за новата му родина (Герейро вкара единствения гол за Полша на този турнир), но също и за него самия, защото му уреди трансфер от "Легия" (Варшава) в "Аякс". Приятно е, когато футболът оправя живота на хората.

Друг бразилски полузащитник, Мехмет Аурелио (чието име доскоро бе Марко Аурелио Бриту душ Празериш), през 2006-а замени родния си "Фламенго" с "Трабзонспор" и покрай това успя да си уреди турско гражданство. Оттам и новото име Мехмет, с което той се подвизава в отбора на Фатих Терим.

Маркос Сена също имаше сериозна кариера на професионално ниво у дома, в Бразилия, преди да премине в испанския "Виляреал" през 2002-ра. Четири години по-късно Сена получи испански паспорт и в момента в плановете на треньора Арагонес се ползва с предимство дори пред чистокръвния баск Хави Алонсо и каталунеца Сеск Фабрегас.

Малко по-различен е случаят с онези национални играчи, които просто по една случайност са се родили някъде другаде. Мирослав Клозе например е пристигнал в Германия от родната си Полша през 1985 г., когато бил едва на седем. Партньорът му в атаката Лукас Подолски, също поляк по рождение, бил отведен на запад от семейството си, преди да навърши две годинки.

В последните години много се говори за "полския контингент" в националния тим на Германия. Но истината е, че подобна семейна миграция е съвсем обичайно явление за Централна Европа с нейните малко поразмити граници. Хърватското откритие Иван Ракитич (който между другото замени в състава хърватския бразилец Едуардо Да Силва), е роден в Швейцария и е играл за швейцарските национални формации до 17, до 19 и до 21 години, преди да предпочете другото знаме. Но никой не смее да каже, че той не е хърватин, разбира се.

Същото важи и за Мартин Харник, който, макар да е роден и отраснал в Хамбург, се кълне, че се чувствал "стопроцентов австриец", също като баща си. Тук вече не става дума за опортюнизъм, а просто за един елемент от по принцип сложния въпрос с националната идентичност в Европа.

Впрочем дори когато става дума за опортюнизъм, той не винаги е осъдителен. Много хора са сменяли националността си не просто за удобство, а защото не са имали друга възможност. В такива случаи новата националност е заслужена с много пот. Добър пример са португалските бразилци Деко и Пепе, пристигнали в Европа съответно на 19 и 17 години. И двамата са рискували много. Деко например така и не успял да си проправи път до елита на бразилския футбол, а смятал, че заслужава международна кариера. А Португалия напълно заслужава Деко - вероятно най-добрия халф в света днес - защото го прие и разви невероятния му талант.

Да не забравим и Колин Казим-Ричардс, който направи фурор в родината на дедите си - Турция (под името Казъм Казъм). С това Колин даде пример и за много други английски таланти, които заради чуждестранната инвазия във Висшата лига често могат по-лесно да направят кариера зад граница, отколкото у дома.

Впрочем, благодарение на спомената инвазия, самата Англия има огромни възможности да си присвоява чужди играчи. Френският талант Жереми Алиадиер, взет в "Арсенал" още в юношеска възраст, например спокойно може да бъде повикан в английския национален тим. Нужния паспорт притежава и Стед Малбранк (бивш капитан на юношеските национали на Франция). Всъщност, както съвсем не на шега отбеляза един журналист, Англия спокойно можеше да участва на Евро 2008, ако селекционерът Стив Макларън бе поканил за вратар италианеца Кудичини от "Челси" вместо катастрофалния Скот Карсън. Не е сигурно дали Кудичини би приел подобна покана. Но испанският страж на "Арсенал" Мигел Алмуния вече потвърди, че ще го стори, след като получи британско поданство през декември.

Всъщност проблем ли е това явление? Трудно е да се прецени. Полските запалянковци едва ли са се радвали по-малко на гола срещу Австрия само заради това, че го отбеляза Герейро. Но дали биха се радвали така, ако съставът им се състои от 11 бразилци? Засега това е чиста спекулация, просто куриоз. Но при някои неизбежни тенденции в глобалната икономика как ли ще изглежда Евро 2016? Или Евро 2032?

Източник вестник "Банкеръ"