Внучетата на Милтън Фридман оцапаха пеленките
Безспорната тема №1 по света през последните месеци е набиращата скорост финансова криза. Странното е, че за нея се говори предимно, като за природно бедствие долетяло незнайно как, защо и откъде. Наливат се милярди с надеждата да се компенсират последиците, без фактически да се отчитат причините. А случилото се може да се обобщи така - ерата на безоблачна безалтернативност на неолиберализма в икономиката приключи с гръм и трясък. Това е особено тежък психологически удар именно за амариканците, които през последните близо 30 г. се кълняха в Милтън Фридман и неговите идеи за саморегулиращите се пазари. Оказа се, че икономиката всъщност не е като растежа на тревичката и цъфтежа на маргаритките, че не може да бъде оставена на свободен ход и прекаленото осланяне на подобна концепция рано или късно води до тежки катастрофи. Неолибералната доктрина със сигурност има своето бъдеще, но то е по-скоро на горчивото лекарство, което трябва да бъде прилагано известно време, за да съживи закъсали развиващи се страни. В този смисъл Чили и Полша са положителен пример, Аржентина - не съвсем.
Да оставиш обаче глобалните инвестиционни банки да оперират на пазара без всякаква регулация е пълна лудост. Алчността подтиква борсовите спекуланти към все по-големи рискове в името на печалбата, и е въпрос единствено на време балона да се спука. Подобно обяснение на световната криза даде и икономистът Джоузеф Стиглиц.
Каква е алтернативата?

На 15 август, 1971 година, Ричард Никсън обявява, че щатският долар вече няма да бъде конвертируем в злато, поставяйки по този начин краят на Бретън Уудската система. Професор Джеймс Тобин предлага нова система за стабилност на международните валутни пазари, включваща в себе си данък върху всяка международна валутна транзакция. През 1981 година Джеймс Тобин получава Нобелова награда за икономика.
Данъкът на Тобин предвижда таксуването на всички трансгранични сделки с валута. Целта на този данък е да се попречи на краткосрочната спекула при валутната търговия. Предложението е за такса от порядъка на 0.1% до 0.25% от стойността на всяка сделка.
В интервю за немското издание Der Spiegel през 2001 година, Джеймс Тобин се дистанцира от движението на антиглобалистите, но защитава предложението си за въвеждане на подобен данък. “Идеята е много проста,” казва той. “При всяка обмяна на една валута в друга ще се плаща малък данък, да кажем около 0.1% от стойността на транзакцията. Това ще откаже спекулантите. Много пазарни участници инвестират парите си на валутния пазар за кратък период от време. Ако тези пари бъдат внезапно изтеглени, страните трябва драстично да повишат лихвения процент, за да останат валутите им привлекателни. Но високите лихви често се явяват опасни за националните икономики, както доказа кризите през деветдесетте години в Мексико, Югоизточна Азия и Русия. Моят данък ще остави малко поле за маневриране на централните банки на малките страни и ще бъде мярка за опозиция на диктата на финансовите пазари.”
Мненията за данъка на Тобин попадат в две категории – от една страна на тези, които вярват, че така ще се подобри икономиката на страните, засегнати от финансовата спекулация, а от друга на защитниците на глобализацията - вярващи, че с него ще се ограничи процесът на глобализиране по начин, противоречащ на политиката на Световната Търговска Организация и Световната Банка, и следователно трябва да бъде отречен. Трети пък са на мнение, че данъкът няма да попречи на глобализацията, но ще намали вредните и ефекти.
За съжаление, прилагането на данъкът на Тобин не би било лесно. Ако не бъде приет от всички страни по света, то бизнесът би се преместил във финансовите центрове, където той няма почва.Очевидно глобалната криза изисква също толкова мащабни реформи.
Да оставиш обаче глобалните инвестиционни банки да оперират на пазара без всякаква регулация е пълна лудост. Алчността подтиква борсовите спекуланти към все по-големи рискове в името на печалбата, и е въпрос единствено на време балона да се спука. Подобно обяснение на световната криза даде и икономистът Джоузеф Стиглиц.
Каква е алтернативата?

На 15 август, 1971 година, Ричард Никсън обявява, че щатският долар вече няма да бъде конвертируем в злато, поставяйки по този начин краят на Бретън Уудската система. Професор Джеймс Тобин предлага нова система за стабилност на международните валутни пазари, включваща в себе си данък върху всяка международна валутна транзакция. През 1981 година Джеймс Тобин получава Нобелова награда за икономика.
Данъкът на Тобин предвижда таксуването на всички трансгранични сделки с валута. Целта на този данък е да се попречи на краткосрочната спекула при валутната търговия. Предложението е за такса от порядъка на 0.1% до 0.25% от стойността на всяка сделка.
В интервю за немското издание Der Spiegel през 2001 година, Джеймс Тобин се дистанцира от движението на антиглобалистите, но защитава предложението си за въвеждане на подобен данък. “Идеята е много проста,” казва той. “При всяка обмяна на една валута в друга ще се плаща малък данък, да кажем около 0.1% от стойността на транзакцията. Това ще откаже спекулантите. Много пазарни участници инвестират парите си на валутния пазар за кратък период от време. Ако тези пари бъдат внезапно изтеглени, страните трябва драстично да повишат лихвения процент, за да останат валутите им привлекателни. Но високите лихви често се явяват опасни за националните икономики, както доказа кризите през деветдесетте години в Мексико, Югоизточна Азия и Русия. Моят данък ще остави малко поле за маневриране на централните банки на малките страни и ще бъде мярка за опозиция на диктата на финансовите пазари.”
Мненията за данъка на Тобин попадат в две категории – от една страна на тези, които вярват, че така ще се подобри икономиката на страните, засегнати от финансовата спекулация, а от друга на защитниците на глобализацията - вярващи, че с него ще се ограничи процесът на глобализиране по начин, противоречащ на политиката на Световната Търговска Организация и Световната Банка, и следователно трябва да бъде отречен. Трети пък са на мнение, че данъкът няма да попречи на глобализацията, но ще намали вредните и ефекти.
За съжаление, прилагането на данъкът на Тобин не би било лесно. Ако не бъде приет от всички страни по света, то бизнесът би се преместил във финансовите центрове, където той няма почва.Очевидно глобалната криза изисква също толкова мащабни реформи.
Етикети: Джеймс Тобин, икономика, неолиберализъм, световна криза









Либерализмът, като всяка една икономическа система има един малък недостатък - когато едни печелят, други непременно трябва да губят. Това работи, когато имаме, нации, национални пазари, блокови разделения (западен-източен), но не работи, когато имаме глобална икономика и съвършена информационна среда...и това естествено далеч не е единствената причина.
Анонимен каза...
Сряда, 2008, Октомври 29 10:24
Темата изисква много познания и информация. Авторовата гледна точка доста лековато и повърхностно е обгледала проблематиката. Още по-лековати са категоричните отсъждания за причините и виновниците за кризата. А циничните оценки на идейния корпус, едно от лицата на който е господин Милтън Фридмън, са категорично неприемливи и обидни.
Хинт: "Добър ден, аз съм от правителството и дойдох да помогна" - това за Роналд Рейгън е най-вредното съчетание от думи в английския език. Може би за голяма изненада на някои, американското правителство и американския конгрес, т.е. американската държава, имат най-голям дял вина за разразилата се криза, защото незнайно как са решили, че има необходимост американците да бъдат собственици на жилища в масов мащаб. Тази изначално сбъркана интенция и намерение за интервенция в живота на хората е в основата на голямата поразия. Оттам нататък американската държава "разпаса" морално и от гледна точка на здравия икономически смисъл играчите на ипотечния пазар и ползвателите на ипотеки. Сега данъкоплатците плащат уж добрите намерения на американската държава да подобри имотното състояние на американците. Инвестиционните банкери също имат вина, разбира се, както и неплатежоспособните ползватели на ипотеки, но тя е дотолкова, доколкото че са яли от баницата, която американската държава им даде. А знаем, че лудият е не този, който яде от баницата, а този, който му я дава.
anivge каза...
Четвъртък, 2008, Октомври 30 22:01
Доколкото знам ипотечните кредити ги дават банките, а не държавата.
Николай Павлов каза...
Четвъртък, 2008, Октомври 30 22:52
Аз споменах, че имаш липса на познания и информация, а оттам се е получила повърхностност при опита за оценка и разбулване на причините и вините.
В първия си пост се опитах да ти кажа, че ако американската държава не се беше намесила на ипотечния пазар чрез създаването на дружествата "Фреди Мак" и "Фани Мей", а това означава, че американската държава в този случай се е изживяла като квазипазарен играч, което само по себе си е крайно вредно ВИНАГИ, то нямаше да се задвижи лавината на необезпечените ипотеки. Искам да кажа, че американската държава създаде много силен, но погрешен сигнал на пазара, с който "разпаса" банките. Сега същата тази осрала се държава пък харчи парите на данъкоплатците, отново напълно излишно и погрешно, за да реабилитира собствениците си глупости.
anivge каза...
Четвъртък, 2008, Октомври 30 23:35
Етествено, че са ми повръхностни познанията, не се имам за специалист по всичко. Затова и цитирам Стиглиц и Тобин - двама нобелисти по икономика.
Надявам се и ти да подкрепиш твърденията си подобаващо.
Николай Павлов каза...
Петък, 2008, Октомври 31 0:09
Той и Кейнс сигурно е Нобелов лауреат, ама това не значи, че кейнсианството е състоятелна икономическа доктрина. А Стиглиц е известно икономическо гуро на левицата и най-известният опонент на господин Милтън Фридмън. Явно добре ти пасва на цялостните светогледни разбирания и затова точно него си избрал за авторитет като опора, но Стиглиц е предубеден и заинтересован да интерпретира причините за кризата по начина, по който си предал.
Аз следвам в икономическите дебри А. Смит, Ф. фон Мизес, Карл Менгер, Ф.А. фон Хайек, Милтън Фридмън и по-общо светогледа на класическия либерализъм.
Специално за кризата се осланям на Института Кейто и по-специално Ричард Ран, ИПИ, Индъстри Уоч.
anivge каза...
Петък, 2008, Октомври 31 0:35
Точно тия симпатяги формираха неолибералната икономическата политика на Буш, която доведе до грандиозния провал.
Николай Павлов каза...
Петък, 2008, Октомври 31 0:50
Ако тия хора - техните идеи, бяха прилагани от администрацията на Буш, просто нямаше да се стигне дотук. Напротив, точно любимото на Стиглиц кейнсианство, което практикуват администрацията на Буш и Конгреса, всъщност са причината за краха. Господин Милтън Фридмън, ако беше жив, би бил най-големият критик на икономическата политика на американската държава.
anivge каза...
Петък, 2008, Октомври 31 1:00
1. Стиглиц беше в екипа на Клинтън, когато икономиката беше в подем и е един от най-яростните критици на Буш
(Stiglitz moved to Washington in March 1992 to join the Clinton Administration, first as a member, and then as Chairman of the Council of Economic Advisers, in which capacity he also served as a member of the cabinet.)
2. Кейто подкрепят в голяма степен политиката на Буш
(However, on other issues, most notably Social Security,global warming,tax policy,and immigration,Cato scholars have praised Bush administration initiatives)
Николай Павлов каза...
Петък, 2008, Октомври 31 1:48
Настоящата криза си има като причини конкретика, конкретни погрешни действия на американската държава в една конкретна област, а именно пазара на ипотеки. Всъщност инициативата за подобряването на имотното състояние на американците е дошла от Конгреса и пак оттам са проведени всички произтичащи действия, т.е. администрацията на Буш в конкретния казус, причина за развихрилата се криза, няма вина. Конгреса, между другото, е с доминация на демократите в последните години. Ако се поразровиш, ще видиш, че Кейто са отявлени критици на всичките тия политики на Конгреса с ипотеките. А и от цитата, който си дал за отношението на Кейто към Буш(надявам се не приемаш всяка оценка на английски в Интернет като последна инстанция), се вижда, че те са го подкрепяли по отношение на конкретни политики в конкретни области, а не изобщо и по принцип.
Фактът, че не влизаш в конкретиката на казуса, а даваш глобални оценки и присъди на тоя и оня, фактът, че за авторитет ползваш Стиглиц (от икономическа гледна точка годините между 2001 и 2007 също са добри за Америка, както и по времето на Клинтън, така че участието му в съветническия екип на Клинтън не виждам какво доказва), показва непросветеност по тематиката и също опит за натаманяване на кризата и нейните причини по твоите светогледни разбирания.
anivge каза...
Петък, 2008, Октомври 31 9:48
Погрешна беше данъчната политика на Буш, която доведе средната класа до невъзможност да си покрива ипотеките. Кейто подкрепяха данъчната политика (tax policy) на Буш, провери и виж.
В същото време инвестиционните банки продължаваха да отпускат кредити, като обезумяли, без да отчитат рисковете от свитата платежоспособност на населението.
Няма как периода 2001 - 2007 да е бил толкова успешен и един хубав ден да се стигне до сегашното положение. Именно погрешната икономическа политика през този период седи в основата на кризата.
Освен това да обвиняваш Буш в кейнсианство е ужасно смешно при положение, че голяма част от съветниците му са от кабинета на Рейгън , барабар Алън Грийнспан, доскорошния шеф на Федералния резерв.
Николай Павлов каза...
Петък, 2008, Октомври 31 11:13
Той принципно Грийнспан е от идейния корпус, който ти критикуваш, но в последно време същия излезе в публичността, критикувайки сам себе си за погрешни политики на Фед в посока "разпасване" на пазарните играчи, банките, населението и всички, т.е. Фед в последните години под ръководството на Грийспан и Бернанке не е следвал принципите на монетарната политика, каквито господин Милтън Фридмън предлагаше и защитаваше.
Понеже не знам какво имаш предвид под погрешна данъчна политика на Буш, която била довела средната класа до просешка тояга, бих казал, че средната класа за да бъде в безпомощно икономическо състояние в резултат на данъчната политика на правителството, то това означава, че правителството я е натоварило с непосилни данъци пряко, или пък е натоварило с непосилни данъци бизнеса, от което икономическия климат се влошава, спират инвестициите и т.н. поразии. През 2006 г. 50 000 долара годишен доход, което си е средна ръка доход, е обложен с около 12% подоходен данък в Америка. В БГ се бием в гърдите с 10-процентовия подоходен данък, който е един от най-ниските в света. Вярно е, че в Америка подоходният данък е прогресивен и по-високите доходи имат по-високи ставки, но по никой начин американците не плащат високи данъци, особено пък ако ги сравняваме със Скандинавия, Германия, Франция и т.н., а тъкмо обратното - сред богатите държави данъчното ниво в САЩ е едно от най-ниските. А бизнесът в САЩ, както е нормално за републиканците, беше пооблекчен данъчно във времената на Буш.
А кризата несъмнено е продукт ПРЕДИМНО на кейнсиански по дух интервенции на държавата на пазара.
anivge каза...
Петък, 2008, Октомври 31 12:24
Имам предвид, че данъчни облекчения бяха направени само за най-богатите 5%, а покупателната способност на средната класа започна да спада, което води към рецесия.
За кейнсиански дух в американската икономика не е коректно да се говори след 1981 г. когато беше тотално оплют и ритуално погребан от учениците на господин Фридмън в администрацията на Рейгън.
Грийнспан си тегли тая самокритика, едва когато се усети какво се задава в следствие на липсата на всякаква регулация, но твърде късно - лавината бе тръгнала.
В крайна сметка надеждата остава, че с една по-разумна политика в следващите 8 г. начело с Обама, ситуацията ще върви към подобряване
Николай Павлов каза...
Петък, 2008, Октомври 31 12:50