Открай време българските институции и въобще авторитетите у нас (каквито и да са - политици, медии, съдии, прокурори и т.н.) чуват и признават за достоверна предимно информация написана в чужди медии. С изключение на една специфична група посткомунистически “интелектуалци”, която реве патриотарски по медиите и затова е доста обичана в част от тях.

Ако аз напиша или кажа, че в България има медийна и политическа олигархия - особено видимо и силно от 2005 г. насам… или ако напиша, че някои от главните редактори на най-силните български медии (които са най-важните хора в България защото са призвани да защитават мен и вас) са изключително сервилни към президента Първанов, към кмета на София Бойко Борисов, към министър-председателя Сергей Станишев и към вътрешния министър Румен Петков… или ако напиша, че никога от 1990 г. досега медийната среда у нас не е била толкова сервилна към правителството…

… няма да се случи нищо! Най-много да си спечеля лични врагове със силни политически и медийни позиции. И всъщност никой няма да обърне внимание. Ако го напише обаче световна медия това веднага става новина и предзвиква нервничене и трусове!

За да бъда разбран правилно ще кажа следното. “Аз се гордея с плурализма на българските медии постигнат в периода на “прехода” и с това, че в българската преса (”Труд”, “24 часа”, Стандарт, Сега, Новинар, Монитор и т.н.) може да излезе всяка новина от събитие или пък мнение стига то да е журналистически и медийно значимо. Бих защитавал българските медии срещу всеки, който твърди, че те са по-слаби от тези в други европейски страни или пък, че журналистите ни не са качествени. Правя това всеки път когато ми се отдаде случай поради две причини - първата нескромно е, че (съм патриот), а втората по-важната е, че е вярно!

Всичко това обаче не трябва да затваря очите на собствениците на медии за проблемите на медийната ни среда. Например за това, че в голяма степен репортери и журналисти работят повърхностно и некачествено. Или пък, че много хора в ръковоствата на медиите са по-загрижени какво мнение имат за работата им овластените политици, отколкото какво казват читателите.

Резултатът от липсата на самокритика и от движението по течението са спадащи тиражи и превръщане на българската преса в почти изцяло таблоидна.

Изход

Няма как София да е потънала в сняг, да са изчистени много малко на брой важни пътни артерии (а малките улички да са напълно забравени) и кметът Борисов и ръководството на общината да са почти герои защото са се “справили с трудната обтановка. Няма как премиерът Станишев да твърди, че държавните институции се справят със зимната обстановка, след като пътната инфраструктура на страната бе трудно проходима или направо нехроподима в продължение на няколко дни.

Специално за София би трябвало вендага да възникне въпроса за концесията за почистване на града. Важно е при какви условия е подписана сделката, колко излиза почистването на града и т.н.

С други думи е време българската журналистика да влезе в най-важния си период от развитие. Тя изживя прехода достойно и бе гарант на демократичните промени. Давидим дали сега ще бъде гарант за добра промяна в начина на работа на институциите ни.

Един мой приятел ми каза нещо много вярно: “Българите искахме две неща от Европейския съюз - политиците да спрат да крадат и съдебната система да заработи”! Нито едно от тези две неща не се случва! Политиците ни крадат повече, а съдебната система проработва много трудно и бавно. В тази ситуация е особено важно медиите да са на страната на гражданите, а не да сервилничат пред политиците!