Блогът за икономика

През 1930-1934г. България преживява удара на Великата депресия. Експортните цени падат драстично, местните производители (най-вече земеделски) изпадат в невъзможност да изплащат дълговете си, банките са застрашени, държавата обявява (съгласуван с кредиторите) частичен мораториум по външния дълг, фискалната и паричната политика стават радикално рестриктивни, а валутния режим е затегнат до крайност…

Въпреки привидната хиперактивност, образованието е една от най-трудно реформируемите области. 40-те министри на народното просвещение отпреди 1930 г. са разработили 15 проекта за изменение на образователната система. Средно на всеки 2 години е прокарвана по една съществена промяна, а на всеки 3-3.5 г. нов закон. Философията на просветната система обаче си е оставала приетата след Освобождението, като са правени преди всичко “екстензивни” разширения. Историята на предходни неуспешни реформи е богата. (Посочен е пример с комисия за обединяване на катедри в Университета, която не стига доникъде през 1928-1929 г.). Вербалният консенсус за промени е прикривал дефицита на дълбоки реформи. Шумотевицата около образованието е бивала усмирявана и опитомявана от по-силният консервативен рефлекс то да се реформира бавно, мъчно, сложно…

Основна причина за инертността на образователната система е обстоятелството, че тя е огромен (държавен) работодател. В България от 30-те години, както и днес, образователната и социалната политика на държавата тясно се преплитат, което създава огромен натиск за запазване на заетост. Още по-важно е, че тази симбиоза излага системата на непосредствено политическо влияние и развива специфичен образователен популизъм. Учителският корпус е една от най-добре структурираните, организирани и влиятелни обществени мрежи, което я прави особено привлекателен обект на клиентелизъм. В дебата от началото на 30-те години това е неоспорвана публична тайна. Обществен фолклор е партийният натиск за отваряне на прогимназии и непълни гимназии във всяко по-голямо населено място, за увеличаване броя на класовете (и съответно учителите) в селата. Откриването на прогимназии е въпрос на престиж и политически маркетинг…

През 1932 г. например, се предвижда съкращаване на 430 прогимназиални учители, но то не е реализирано. През 1933 г. самият министър публично обяснява че записаните в бюджета цифри за намаление бройките на учителите са фиктивни. През 1934 г. отново не се предвижда реално съкращение на учители. Идентична е играта с училищните сгради. Първоначалните предложения за закриване на училища, които не отговарят на актуализираните норми (400) се подменят със забрана за откриване на нови прогимназии и не се закрива нито една…

В дебата се проявяват дълбоки негативни нагласи, които практически зачеркват възможни (макар и частични) решения. Първата от тях е за безалтернативността на държавното образование. Силно преобладаващо е убеждението, че “образованието е и може да бъде само държавно”, че “ние не можем да имаме частно образование”, че “така е във всички държави които се освободиха по-късно”, че “държавата е длъжна да дава образование”.

Румен Аврамов, Реформа по време на депресия. Дебатът за образователната реформа през 1930-1934 г. (Глава от книгата "Държавата срещу реформите", изд. Изток-Запад, 2004 г.)

Comments RSS